Когато човек е болен първо започва да игнорира болежките си. След това се стряска, когато вече е нетърпимо отива на лекар. Разбира, че има инфекция, предписва му се антибиотик. Първите няколко дена следи внимателно дозата и часа на прием, активно участва в лечението си. Идва подобрението. Започва да се чувства спокоен, всичко лошо е зад гърба му. Забравя прием, взима хапчето когато си спомни или спира лечението, макар и ненапълно излекуван.

Така се разви и нашето общество за последните двадесет години. Първоначално с ентусиазъм следяхме всеки симптом и всеки път когато почувствахме нещо нередно отивахме на лекар- на площада. Опитвахме се да докажем на себе си, че не е трудно да се излекуваме, че зависи от нас, само трябва да намерим най- подходящия режим и медикамент.

Сменяхме ги много, но всички бяха от една и съща група антибиотици, но с различни търговски имена. След доста грешни избори намерихме нещо приемливо, което облекчи основните ни симптоми- недоимък и глад. Не помислихме за страничните ефекти, но най- лошото беше, че се замъгли клиничната ни картина. Бяхме компрометирани и хронично болни, но лъжливо стабилни. Спряхме да се надяваме на чудо. Защитните сили на организма бяха претъпени от „авторитарния”, антибиотик, до такава степен, че загубихме всякаква реактивност. Приехме съдбата си.

Тогава на пазара се появи нов медикамент, който всъщност ни напомняше само за времето преди да се разболеем. Беше чуждо производство, което в съзнанието на българина е равно на по- надежно, беше от царската фармакологична индустрия. Повярвахме му, доверихме ми се и на него. Ако не помогне, поне не би навредил. Но той помогна, дори и само за това, че спря гаденето от предишните медикаменти. Иначе с времето се убедихме, че е същият, но просто не толкова агресивен. Този антибиотик ни помогна и да подтиснем вече хроничните болежки, но историята на заболяването ни показва, че не ни попречи да вярваме в чудотворното изцеряване. Реалната ни клинична пътека се замъгли още повече.

Вече не ходихме по лекари. Решихме сами да се справим и да вземем всички антибиотици, които сме взимали до сега, наведнъж- царския, този по съветска рецепта и този, който взимахме през последните години, понякога без дори да за това- турския. Ефектът беше обратен, налегна ни по- голямо отчаяние. Разбрахме, че няма лек. Обхвана ни апатия, вече си мислихме, че сме резистентни. Беше ни все тая какво ще стане с нас, стига да не загубим апетита си или с какво да го задоволяваме. Тази тристранна атака капсулова инфекцията. Спряха да се изпускат антигени в организма ни, нямаше никаква съпротива или реакция.

Тогава дойде самозван шаман. Обеща ни различен подход към болестта. Отрече предишното лечение, дори го анатемоса. Местен продукт е новият, българси. Повярвахме и на него. Когато човек е отчаян вярва и на бабени, селски девитини. Откривателят му не беше завършил фармация. Открил беше този лек от индиянските си приятели. Вече знаем, че не помага срещу болестта ни, дори вреди, но искаме да му дадем още време да подейства, искаме все още да вярваме или сме прекалено засрамени от избора си за да отидем на друг лекар. Да излезем отново. Затова сме пасивни- легнахме да мрем. Не виждаме алтернатива.

Макар да знаем, че просто трябва да сменим начина на избор на антибиотици, не го правим. Може би просто си спомняме, че така или иначе антибиотиците са преди всичко плесен, без значение от коя група са. Въпреки това мисля, че е време да отидем отново при лекар, но този път да настояваме за антибиограма, т.е. да избираме антибиотика си според действието му върху даден проблем, според потребностите си, според името му, „мaжоритарно”, а не сляпо да се доверяваме на всичко, което ни се дава в рецептите, в листите.

Няма подобни статии.